Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.01.2019 11:38 - Домашен арест. Бащи и синове.
Автор: bagatur Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1210 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 23.06.2020 18:05

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
    Втори месец Иван седеше денонощно у дома си. Не ходеше на фитнес. На риболов. Не играеше футбол на малки вратички в салона на училището. Не правеше нито едно от любимите си неща.
    Не беше болен. Здрав беше като бик, макар и понатежал с годините, ама явно беше и толкова умен, щом допусна да го хванат с ония пакети „бело“ и сега беше под домашен арест. Домашният арест не е чак толкова лошо решение, но ако знаеш, че след него ще те затворят истински поне за 8 години, дори и след споразумение с Прокуратурата, си изглеждаше като високопланински лагер за алпинисти, които ще катерят Еверест. Временен лукс.
    Не му се влизаше в затвора. Никак. Той беше единственият от големите играчи, който повече от двадесет години оставаше сух. Досега. 
    Сега седеше у дома, пиеше кафе след кафе и гледаше телевизия. И това му омръзна и започна да разглежда стари семейни албуми. Сантиментално занимание, но не му беше неприятно да си спомня всяка една случка, всяко събитие и разбира се, хората, с които е бил.
    Така хронологично беше стигнал до дипломирането на сина си в местната гимназия, когато чу зад гърба си гласа на съпругата си.
   - Одрал ти е кожата!
   -Да бе...
   - Е, може да е тридесетина килограма по-лек от теб, ама и ти на неговите години не беше по-различен.

   Славка беше негова съученичка, съседка и първа любов. Познаваше го като никой друг. Верен другар и съветник. Винаги се вслушваше в думите и, дори и да се налагаше да откаже вече платена сделка. Имаше невероятен инстинкт.
    След тези думи Иван започна да се вглежда по-внимателно в снимките на сина си, като ги сравняваше със свои снимки. Нямаше много материал за сравнение, защото последните десет години всичко беше дигитално и трябваше да рови в лаптопа, а там не беше в свои води. Все се страхуваше, че може да изтрие нещо или че „куките“ ще хакнат компютъра и ще го хванат какво прави.
   На телефона си снимки нямаше. Пак по същата причина. Изобщо не обичаше да се снима, за да не дава на полицаите материал за сравнение. По същата причина нямаше и профил във Фейсбук, макар да беше малко над четиридесетте и беше нормално да е като връстниците си  в „мрежата“.
     И без това от два месеца полицаите бяха завардили улицата от двете страни и дебнеха всяка кола. Не можеше да напусне дома си по никакъв начин, макар и много да му се искаше. Толкова му се искаше, че ако имаше как да излезе, нямаше да се върне. Поне няколко години.
    Имаше пари в няколко банки в държави на три континента. Имаше и паспорти с други имена. Имаше всичко, ама сега имаше проблем. Нямаше как да излезе от дома си. Следяха го. Слушаха му телефоните. Слушаха телефоните на цялото семейство. Той го знаеше и не се притесняваше, защото отдавна я играеха тая игра с полицаите и все той печелеше. До онзи ден, когато на светофара го запушиха две коли и го извадиха от колата. При това не неговата, а  на един приятел. Беше по къси гащи и джапанки, както се връщаше от риба. Телефонът му беше в колата зад него, при момчетата от охраната, чист телефон, ама явно някой беше пропял и го знаеха къде е. След обиск в един негов склад и малко екшън го „заковаха“...
    На Първа инстанция получи точно осем години. Вероятността да я потвърдят беше 100%.
    Сега се опитваше да измисли начин как да се измъкне, макар да знаеше, че ще бъде много, много трудно. С тия, които го дебнеха, парите не помагаха. Трябваше друго решение.
   И тогава му светна...
   Взе една снимка на сина си и една своя и започна да ги сравнява. Забеляза, че и двамата са еднакво високи, имат еднакви очи и носове. Косите им бяха кестеняви,  стрижеха се до кожа, а и Иван все още нямаше една бяла жичка по главата си. Стефан беше по-строен, а Иван беше по-масивен. И двамата нямаха татуировки.
    Ако отслабне тридесет килограма...
    Прерови всички снимки. Потвържденията бяха категорични. С едно изключение. Иван нямаше бенка до лявото ухо, каквато имаше Стефан. Но другото беше еднакво.
    Когато Славка сервира вечерята, той вече имаше идея. Пусна телевизора по-силно и и показа снимките. Сподели и идеята си, а тя запали една цигара, сипа си малко уиски и помълча.
   -Става. Но ще трябва здрав режим и лишения, за да станеш като Стефо. А бенката не я мисли. Ще я татуирам. Ама гласът ти е различен...Ще трябва да мълчиш.
   -Ще бъде трудно и след това, защото няма да се видим поне година.
   -Не го мисли-каза Славка. Година, две...ще се съберем. Нали те чаках две години, когато се криеше в Турция. А тогава си беше страшно.
     Иван прегърна жена си, целуна я и дълбоко в себе си призна, че нито парите, нито имотите са истинското му богатство в тоя живот, а тя. Нямаше друга като нея.
     Още от следващия ден започна да работи по план, защото Прокуратурата уж беше туткава, ама от време на време им даваха зор и делата тръгваха като по конвейер. Трябваше да се бърза.
    Разкри на Стефан идеята си. Малкият се ококори и каза:
  -Тате, ти ще избиеш рибата! Да го направим.
   От този ден настанаха някои незабележими на пръв поглед промени в начина им на живот.
   Стефо продължаваше да излиза с Мерцедеса , охраняван от верни момчета. Ходеше на лекции, на фитнес, на кафе и футбол в залата. Обичайната му програма. Гаджето му не идваше в тях, а се срещаха навън и прекарваха заедно уикендите. Пътуваха до Велинград, Банско, Боровец. Стефо прескачаше за ден-два и до  Солун. Само с момчетата. Купуваше си дрешки и парфюми. Тамошните му харесваха повече..
   Винаги с Мерцедеса, управляван от един от охраната и пазен от още един до него. Такъв е животът в тези среди.
   Промяна настъпи единствено в честотата на пътуванията до Солун. Всяка седмица. Сега винаги му проверяваха личната карта на границата или някъде по пътя. Преди да арестуват баща му такива работи не се случваха.
   И още нещо. Не говореха вече по телефона с Мая, а си пишеха във Вайбър. Това не стана изведнъж, а постепенно, като Стефо обясняваше за някакъв ларингит и как трябва да си пази гласа.
    Такива ми ти работи.
    Че гладът е бич за човечеството, Иван го разбра от първо лице. Ядеше по една купичка ядки, бульонче и салата. Пиеше много вода и тренираше на уредите у дома, за да се изпотява обилно. За една седмица свали 3 килограма. До края на месеца вече беше под стотачката, което не му се беше случвало от...е, от много години. Килограмите му даваха авторитет и сила. На тия сто и осем килограма имаше удар като Майк Тайсън. Не повтаряше. И всичко го знаеха. Нямаше мераклия да оспорва решенията му.
    Сега започна да изглежда като спортист, ама по друг спорт. Като спринтьор.
    В края на втория месец беше се доближил до теглото на сина си на пет килограма.
    Един ден Стефо му предложи:
    -Тате, дай да кача някое кило и така няма да се мъчиш толкова!
    -Не е работата да се изравним някъде по средата, а да заприличам на теб, без да се променяш ти.
    Стефо разбра.
    Планът включваше и ежедневно показване на Стефан пред къщата, облечен за излизане и чакащ колата да го вземе. Досега излизаха с колата направо от двора, качени всички, ама сега започна да променя мерките за безопасност. Идеята беше да го виждат всеки ден, да го запомнят и като фигура, и като облекло, и като режим на движение.
    На пресечката със съседната улица винаги имаше двама пушачи, които си приказваха нещо и единият оглеждаше колата много внимателно, когато завиваха край тях. На следващата пресечка след тях тръгваше някаква кола и ги изпращаше до разклона за София, след което завиваше наляво, а вечерта се оказваше странно пак в махалата им.
     За три месеца Иван стана като Стефан. През това време и двамата си бяха оставили еднакви къси бради, а гардеробът на Стефо стана общ.
    Когато влизаше в дневната и някой гледаше телевизия, Славка не беше сигурна кой от двамата е, понеже виждаше само тиловете им. Резултатът беше забележителен. Единият беше на двадесет и пет, а другият-на четиридесет и четири години, но разликата беше несъществена. Поне на пръв поглед.
    Телефоните си Иван държеше в спалнята. Заредени и активни, но говореше само с майка си, която живееше в другия край на градчето и си пишеше по Вайбър със сестра си, която беше омъжена в Испания за един фермер. Майка му не идваше у тях, защото имаше оперирани стави и едва пристъпваше. Никой не го виждаше.
    Денят, за който се подготвяше Иван, настъпи. Не му се искаше, но нямаше избор. Всеки момент можеше да го задържат, за да не избяга преди делото, а това щеше да сложи край на всичките му планове. Време разделно.
     Обядваха в късния следобед и се приготвиха.
     Иван беше свикнал да носи дрехите на Стефо по начина, по който ги носеше младежът. Когато се преоблече за излизане, настъпи тишина.Все едно в стаята имаше близнаци. Нормално оглежадне показваше, че единият е по-възрастен, ама с колко? Макар Славка да не му татуира бенка, с идеята за брадясването Иван тушира този особен белег.
     Мушна в джоба на дънките телефона на сина си, сложи си слънчевите му очила и излезе пред къщата. Не го беше правил от четири месеца. Чувстваше се като изписан от болница. Слаб, объркан и притеснен. От двора излезе мерцедеса и той се качи на задната седалка. Отпред седнаха двете момчета, които возеха Стефо навсякъде, след което потеглиха по улицата.
    На пресечката двамата мъже, които пушеха в жегата, изгледаха колата отпред и отзад, след което си казаха нещо и останаха да си пушат.
    На другото кръстовище след тях се закачи един опел и ги придружи до изхода за София, но там зави наляво.
    Продължиха за София. Включиха се в магистралата и тръгнаха за Солун. Пътуваха  мълчаливо, само с тиха музика.
    Дали от дългата диета с много вода, Иван усети, че няма да издържи до границата и ще се наложи да посети тоалетната в някоя бензиностанция. Не му се искаше, защото в бензиностанциите има камери, ама след два часа така и така ще е далеч и това няма да е толкова важно. Все пак взе компромисно решение и избра едно крайпътно заведение в Кресна. Стоплиха им по две пържоли, купиха си минерална вода и ползваха тоалетната.
    В този вечерен час клиенти нямаше. Дойде още един закъснял пътник, купи си вода и двойка кюфтета и отново останаха сами.
    Пътникът се качи в колата си и потегли в посока София. Отби в първата уличка и съобщи по телефона:
    -Шефе,  в кръчмето е „Тайсъна“, а не „Манекена“.
    Шефът помълча малко, след което му каза да изчака, защото след няколко минути ще направят проверка. Както обичайно.
     Няколко минути по-късно Иван и момчетата излязоха от кръчмето, качиха се в колата  и потеглиха към границата. На изхода на Кресна ги спря автопатрул. Провериха документите на водача, както и на пътниците. Две минути по-късно продължиха пътя си.
    Малко след това в една тъмна уличка се разнесе телефонен звън. Мъжът, който ядеше кюфтетата, купени преди малко от „Чинара“, вдигна с думите:
    -Кажи, шефе.
    -Припознал си се. Не е Тайсъна,а Манекена. Недовиждаш вече...Разликата е като между булдог и пинчер.

..........................
     Малко преди полунощ Иван „Тайсъна“ премина през граничния пункт и продължи пътя си към Солун.
     Рано сутринта в Игуменица се качи на ферибота за Бари. Вечерта беше в Италия.Но не като Стефан Тенекеджиев, а като Христос Евангелос.
     Същата сутрин единият от охранителите се качи на автобус за София.
     Късно след полунощ в неделя срещу понеделник колата се прибра в Сливница. През Калотина. Никой не я последва. Нямаше кога да реагират.
     А в понеделник сутринта Стефо излезе на тротоара, изчака колата и се качи на задната седалка. Отиваше на фитнес. Пушачите на кръстовището ги изгледаха изненадано, след което бързо се отправиха към един ван, паркирал наблизо.
     На изхода за София вече бяха в кортеж с опела, като никой не зави наляво.
     Телефонът в едната от колите иззвъня и се чу гласът на шефа:
     -Кой е в колата?
     -Манекена.
     -Манекена е в Гърция!!!И телефонът му е там!
     -Шефе, ти знаеш най-добре.
     -Не ме ядосвай! Тогава кой е в Гърция?
     -Не знам. Недовиждам вече.
      Един час по-късно кварталчето беше блокирано от полиция. Влязоха в дома на Иван, за да проверят дали не нарушава мярката за неотклонение. Завариха само Славка да глади прането. Отведоха я за разпит. Тя се обади на сина си, заключи къщата и тръгна спокойно към полицейската кола.
     Започваше дългото мълчаливо чакане.

 



Тагове:   банки,   затвор,   план,   бело,


Гласувай:
2


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bagatur
Категория: Лични дневници
Прочетен: 159064
Постинги: 130
Коментари: 42
Гласове: 242
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031